04 Принципи на мислечувстването

За повечето от нас мислите и емоциите са трудни за разграничаване, както е и трудно да разберем дали мисълта води към емоция или емоцията води към мисъл. Истината е, че в случая може и кокошката да е първа, и яйцето. Проблемът настъпва, когато загубим поглед над кое дърпа конците и съществуването ни се превърне в порочен кръг на автоматизирано мислене и чувстване. 

Също като семантичната умствена памет, емоционалната система участва във формирането на спомени и самата тя пази спомени. Когато дадена силна емоция не е била изразена свободно или разбрана в дадена ситуация, съзнанието запомня и отъждествява тази ситуация с тази емоция. Друг вариант е индивидът никога да не е имал възможност с ума си да познае и да назове дадена емоция. Това може да предизвиква усещания на страх и объркване, тъй като хората обикновено се страхуват или отхвърлят непознати неща. Умът заучава и запомня, че при появата на определени телесни усещания, трябва да има чувства на страх. Този спомен след това може цял живот да продължи да предопределя поведението, мислите и чувстването на този човек по съвсем несъзнателен за него начин.

Нека разгледаме един крайно разпространен случай на дете с взискателни родители. Родителите държат детето им да носи 6ци. Карат му се, когато носи 5ци, отхвърлят го и му казват, че няма да ходи на море или няма да вечеря, ако не си направи домашното за 6ца. Това, което нервната система научава, е, че за да заслужи приемане, любов и валидация, които са сред най-силните ни емоционални нужди, в този свят това дете трябва да направи всичко възможно да донесе 6ца или някакъв вид успех. Когато това дете порасне във възрастен, това дете ще се радва много трудно на успехите си. Ако порасналият възрастен, постигне голям успех, той вероятно няма да може да насочи мислите си към успеха си и да му се зарадва, а вместо това мислите му ще са критични към него дори насред успеха и момчето ще продължи да изисква от себе си още повече, и ще се впусне в преследване на още по-голям успех, който ще се превърне в поредната причина за самокритични мисли. Нещо повече - детето ще заучи, че трябва да прави програма максимум според изискванията на останалите, за да е приет/заслужил/одобрен. 

За друг пример нека вземем дете, което е било порицавано, когато плаче или крещи, когато се глези. Порасналото дете ще е заучило, че изразяването на емоции не е подходяща стратегия, ако искаш да те приемат, и ще вложи огромни ментални ресурси в потискане на емоции. Този емоционално потиснат възрастен дори ще си мисли съвсем откровено и ще вярва дълбоко и сляпо, че емоциите са излишни и не водят до нищо хубаво. Ето такива възрастни често пълнят джобовете на биг фарма, защото хронично потиснатите емоции неминуемо водят до физически заболявания и симптоми.

Много от тези възрастни дори не си дават сметка, че продължават да преживяват детските си механизми и ситуации, просто вече през призмата на възрастен. За съжаление много от механизмите на възпитание и социален етикет предполагат потискане на емоции - просто така работи светът ни и от деца се научаваме, че емоциите трябва да се потискат. “Мъжете не плачат”, казват бащите, а майките “не мога да те слушам повече как мрънкаш, просто млъкни”. Детето научава в първия случай, че сълзите са слабост, която не бива да бъде позволявана, въпреки че е реална физиологична нужда на организма, а във втория - че обичта на мама минава през това аз да не изразявам тъгата или болката си. Така порасналото момче изпитва силно объркване, когато му се доплаче, защото емоционалният мозък изпраща сигнал, че е време за плакане, но рационалният казва “ооо, нене, това не е мъжко”. Порасналото момиче изпада в депресия, защото не знае как да изрази истинските си емоции пред партньора си, а дори и пред себе си или близък, защото знае, че ако го направи, ще загуби одобрението, приемането и обичта. Така и двамата субекти могат да прекарат месеци, ако не и години, в неуспешни и хронични опити да разберат себе си, само и само, за да изпитат фрустрацията на объркването, което са преживели като деца. По-страшното е, че тези модели се пренасят и към техните деца и така травмата става перпетомобиле през времето и пространството. Тематиките на емоционалните и мисловните блокажи са безброй и могат да обхващат най-различни ключови аспекти на човешкото развитие, като например сексуалност, хранене, социализиране, себеизразяване, творене и какво ли още не. 

Ако в контекста на детството, което по презумпция е лек и безгрижен период, подобни механизми са били търпими за детето, когато животът започне да ни блъска, да ни праща професионални и интимни трудности, да ни праща родителско недоспиване и крясъци на вече нашето дете, или хронично ни измори с работа и недоспиване, и най-общо ни постави в ситуация на хроничен стрес, организмът и егото започват да не издържат - появяват се залитания в айдито или в суперегото и човекът спира да е функционален.

Именно за стреса и неговото влияние ще говорим в следващата публикация. В този момент, в който стресът запали фитила на емоционалния и мисловен хаос у нас, много хора започват да търсят помощ от психолог или друг вид специалист, но други продължават да бутат, докато тялото не се скапе, защото както вече казахме, нервната система е много силно свързана с органите в тялото. Уви, някои хора не се осъзнават и не посягат към помощ никога в земния си път и си отиват тъжни и болни от света. Хайде сега да поговорим повече за стреса, който е убиец номер едно в модерния свят на хомо сапиенс.

ЛИНК КЪМ СТАТИЯ ЗА СТРЕСА