02 Какво е мисълта?

Мислите идват при човека под формата на някакъв вид семантично преживяване, в което обикновено, но не задължително, има логика, последователност и що-годе някакъв вид структура, макар и хаосът да изглежда преобладаващ. Семантиката се откроява в това, че в главите ни постоянно има нещо, което говори (със семантични инструменти - думи например), а понякога освен говор имаме и картинки - виждаме силуети и неясни изображения, които онагледяват и илюстрират в реално време семантиката. Интересното е, че в тази семантика ние хем слушаме, хем и говорим, което образува една объркваща дуалност у нас по отношение на кое точно сме ние насред това преживяване, наречено мислене. Не е изключено говорителите и слушателите да се усещат като няколко отделни единици, без това да е равнозначно на клинична диагноза. В картинките пък е трудно да отличим дали нашата собствена мисъл гради някаква визия, или тя се "спуска" от някъде едва ли не. В този контекст знанието за кое от всичко сме наистина ние изглежда тотално недостъпно.

Истината е, че рационалната мисъл такава, каквато я познаваме, е доста скорошно явление на фона на историята на хуманоидите. Спорно е точно кога това се е случило, но е ок да счетем, че хомо хабилис и еректус са първите човекоподобни, които са имали значително по-висок коефициент на мисъл. Развили са се структури в мозъка, които участват в езика например, а хомо еректус вече е знаел, че ако ползва камък, може по-лесно да убие плячката си. Демек има мисъл, най-общо казано, че А + Б, може да направи С, макар и по онова време да е нямало никаква концепция за “плюс” :). Хомо хабилис и хомо еректус са съществували преди между 2.5 м.г. и 110 000 години. На фона на еволюцията и възрастта на живота на планетата ни това е едно нищо. 

Екзекутивната ни функция - или действането на база мислене - е още по-прясно явление и се е появило най-вече при хомо сапиенс през последните 500 000 години с рязкото уголемяване на префронталния кортекс. И както всички нови и току-що излезли джаджи и технологии, и тази има своите ограничения.

Едно такова ограничение е, че мисълта такава, каквато я познаваме, може да обхване и обработи доста ограничен брой данни. Ограничен е и неврологичният ресурс от неврони в нервната система, които участват в процеса на мислене. Мисълта в голяма степен е локализирана до определени структури в мозъка и не ползва ресурси от целия неврологичен капацитет на тялото като локал на случване (,за разлика от емоциите). Това от една страна е добре, защото мозъкът успява да “пресее” по-важната за даден момент информация, вместо да ни залее с всевъзможни данни от различни невронни мрежи от цялото тяло. Ако това се случваше, вероятно щяхме да сме вечно отплеснати в това да слушаме и наблюдаваме мислите си, без да можем да вземем бързи и адекватни решения. 

Интересното е, че това "ограничително" развитие на мозъка е вид дефанзивна структура на организма, която е била нужна, за да можем бързо и акуратно да преценим дали ни очаква опасен тигър зад храста, дали човекът от съседното племе е настроен за бой, или пък коя гъба да изядем.

В днешно време обаче мисълта се е превърнала в обект на култ. Много хора се гордеят с това колко много и активно мислят, без да осъзнават, че са попаднали в клопката на хиперактивен дефанзивен механизъм. По страшното - модерният човек се възприема за мислите си, отъждествява се с тях. Способността ни да претегляме вероятности за абстрактното бъдеще и да взимаме решения въз основа на тия вероятности, както и способността ни да си спомняме и разсъждаваме върху минали случки, създава една невероятна илюзия за контрол над реалността, от който хомо сапиенс се опиянява, като не си дава сметка, че този процес често е захранван от даден вид страх - къде съзнаван, къде несъзнаван - или пък от друга не напълно осъзната емоция (липса, болка, тъга и т.н.), която подтиква ума да мисли и да взима решения, дори и нищо в дадения момент нищо обективно да не го изисква. Хомо сапиенс е опиянен от собствения си дефанзивен механизъм и е склонен да се хвали или да се оплаква с това, че мисли денонощно. 

Всички знаем до какво води това - умора, напрежение, объркване, тревожност, лоши решения. А обикновено води и до субективна безпомощност в това мислите да бъдат спрени или поне фокусът ни да бъде отместен от тях. Някои от нас дори се чувстват длъжни да мислят и вярват, че ако не седнат и не мислят постоянно за раздялата си или пък за това как трябва да успеят в кариерата си, ще се разпаднат. 

Видът ни в голям мащаб не осъзнава какво си причинява с това. Защото това да превърташ постоянно негативните си мисли, спомени и предположения за нервната ти система е равнозначно на това да ги преживяваш в момента и това причинява тонове излишен, автогенен стрес за цялото тяло и психика - но за това ще говорим повече в следващите модули. 

За повечето от нас това да имаш контрол над мислите си е химера, изглежда невъзможно, срещал съм и хора, за които контролът над мислите е по-скоро налудничава идея. И това ни носи безкрайно страдание и блокаж. Защо? Защото мисълта и умът са нашите най-силни оръжия като вид - един изключително остър нож, който обаче никога не са ни учили как да ползваме адекватно. Мисълта в ръцете на днешния човек е като скалпел в ръцете на малко дете - може и да успее да среже нещо, но през повечето време ще нарязва себе си, докато се чуди как и откъде и защо да го подхване. 

Не на последно място безконечната мисъл е крайно изтощителна, освен че е и неприятна. Мозъкът ни ползва поне 30% от енергията в тялото и непрестанното мислене определено не помага. А когато енергията ни отиде в бездната на компулсивната мисъл, хроничната умора и тревогата са просто продукт и неизбежен резултат. Ако успеем да подчиним мисълта си и я направляваме, вместо тя да се развява безконтролно, почти няма нещо в този свят, което да не можем да постигнем. Ако не успеем - страдаме, живеем в един постоянен лууп и в крайна сметка рано или късно разболяваме тялото си. 

В Психонавтика работим с най-различни практики, насочени към опознаване на собствения ни мисловен апарат и неговото овладяване. Нека сега да разгледаме и по-интелигентната ни страна, а именно - емоционалната.